Къде отива любовта, когато си тръгне?

Никъде. Остава си с нас, носим си я напред-назад като домашен любимец, вечеряме с нея, заспиваме с нея, водим дори монолози. Всъщност любовта отива там, където не можем да я видим. Улиците по които сме минавали, песните, които сме слушали дрехите, които сме носили, когато сме били заедно, нещата, които сме вечеряли. Знаете ли къде отива любовта? На майната си! Защото дрехите, които сме носили избеляват и си купуваме нови, а старите отиват в контейнера и след някоя друга седмица виждаш кварталното шоколадче с пола на Бенетон. Песните, които сме слушали вече не са актуални, не ги въртят по цял ден по радио Сити. Улиците, по които сме минавали вече са в ремонт, за да може да минава метрото. Като цяло всичко, което сме правили вече е избледяло, изчезва или вече го няма. Дократо накрая остава едно нищо. Не съм сигурна къде отива любовта, когато си тръгне (въпреки, че имам подозрения, че е на майната си), но съм сигурна какво остава след любовта... едно голямо нищо. Това е краят, но началото никак не изглеждаше по този начин. Наскоро се изрусих и осъзнах, че имам право да се шегувам глуповато със себе си, а дори ми хареса, но ти прогресивно остаряващ работохолик – нямаш право. Преди няколко месеца си харесах един мъж (алилуя) и си викам „Принцесо, гледай го този принц какъв снажен, работещ, печелещ, че и екстремна личност“, после се оказа, че принца и обича да пътува, има си хубава каляска. На мене ми светна нещо, запърхаха разни насекоми в подутия ми в последно време корем (от ядене на дини е). Мисля си „Принцесо, ще се возите двамата в каляската и ще откривате нови дестинации“, еее да ама не! То така става само във филмите и за това ви съветвам да намалите американските продукции. Принца се оказа не точно принц, а по-скоро работохолик, който през weekend-ите вилнее по чалга клубове с разни фолк диви, каляската се превърна в тиква, а приключенският му дух по-скоро начин да избива комплексите си за малоценност, които си ги носи със себе си още от пубертета. А аз, градската нимфа го каня във вкъщи да го храня с нутела и бяло френско вино, да го обгрижвам, да го обичам, да слушаме музика от 60-те и да се чувстваме като в „Закуска в Тифани“. Българската закуска е различна обаче..., българската закуска няма милост, мъжете също. Те идват, за да си отидат и рядко остават за закуска.